Детето ми е бяло като истина.

Събужда се и сладко пак се смее.

Красиво е, добро е и разлистено,

но ти умря, а то след теб живее.

Прескачат се годините ядосано,

небето къса тъжно свойта дреха,

защото то сега е омагьосано,

напразно търси някъде утеха.

Без тебе,знам, са времената счупени,

а Бог играе с дявола  на пъзел.

Една вселена, от тъга излюпена,

е слята с вечността във страшен възел.

Живееш в мен като добро разпятие,

духът ти лъчезарен топло грее,

но се преливаш в кърваво проклятие,

което грозно се топи и тлее...

...Детето ми е черно като спомена,

погълнал тихо нашите надежди.

То е сълза, от времето отронена,,

усмихва се и   нежно ме поглежда...